Един следобед (12.01.2023) взехме децата от градина. Настроението на Ян не беше много добро, беше плачлив и неспокоен, явно са имали доста превъзбуждащ нервната система ден. Пътувахме в колата към приятели и той започна да вика, че иска собствен телефон. Дойде ни като гръм от ясно небе. Не само че за първи път казваше нещо такова, но и до колкото ни е известно, никога не е имал интерактивно екранно време, освен някой друг видео разговор.
Опитахме да поговорим, но не се получи и отложихме за следващата сутрин.
Нощ. Ден. Събудихме се…
Извиках го насаме в едната стая. Исках да бъде в спокойно състояние и да няма разсейващи фактори около нас. Уверих го, че разговорът ми е важен и го помолих да ми сподели причината да иска собствен телефон. Показах му искреното си желание да го разбера, което винаги отваря широко врата в нашите взаимоотношения.
Сподели ми, че 2 деца от детската градина имали, а някои дори са го носили тайно в групата. Показали са му и играта със змията, която събира ябълки и расте.
И тук, базирано на нашите ценности като семейство, беше времето да обясня защо с татко му сме взели решение да не предлагаме или купуваме телефон. На няколко неща наблегнах и се постарах да ги разбере много добре:
🔰 Телефоните не са за толкова малки деца
🔰 Твърде много го обичаме, за да му купим такова нещо, докато е толкова малък
🔰 Уверих го, че някой ден ще има, но не е сега…
Най-важното за мен е, че той разбра посланието и го прие с усещането, че ни е грижа за него, а не че го наказваме или прецакваме по някакъв начин. Повече от 2 седмици не е повдигал въпроса, но и да го направи, за нас ще е радост. Ако ние не говорим с децата, по която и да е тема, някой друг ще го направи…
П.С. След този разговор започнахме да обсъждаме купуването на тетрис, чрез който да посеем в малките принципи за употреба на устройства етично и с добра мярка, но това е повод за някой друг пост 🙂
#офлайнкидс #екраннидеца #технологии #вечербезекрани #детство