Александрина ГеоргиеваЧувствали ли сте се някога безрезервно и безусловно обичани? Любов, която се изразява дори в грижата за малките неща от живота? Миналото и настоящето ми са пълни с такива истории. И днес искам да ви разкажа една от тях.
Средата на март бяха първите седмици от живота ми, в които нямах свободата да излизам навън. Всъщност всички бяхме така, знаете за какво говоря. Стоенето у дома винаги ми е било казус, обичам да излизам и това е.
Този път обаче наистина се чувствах зле. Освен тревогата, породена от настаналата пандемия, ме измъчваше и факта, че нямах къде да остана сама със себе си. Децата пищяха, лудуваха, а аз имах нужда да се скрия и да поплача. Само за миг да чуя своите мисли. Това обаче беше невъзможно, защото живеехме в твърде малък апартамент, за да мога да си позволя този лукс.
Много пъти бяхме говорили с моя съпруг, че имаме нужда от по-голямо жилище. И една от основните причини за това е менталното ми здраве. По ред причини, с които няма да ви занимавам, това изглеждаше невъзможно на този етап. Поплаках си тайно в тоалетната и направих едното нещо, за което имах сили. Предадох тази нужда на Единствения, Който може да направи нещо по въпроса. На Бог.
Пиша тези редове от съвсем друго място. Намирам се в различна стая, стоя на друг диван. И аз, отново получила милост, съм със съвсем различна нагласа за живота.
Всъщност новото жилище ни връхлетя ей така, без да полагаме повече усилия и размисли за него. Дори бях се отказала се опитвам да нося този товар. Дойде без разходите по брокер. С наем, които не се различава особено от този, които плащахме до сега. Жилище два пъти по-голямо от предишното. Преместване, за което не се налагаше багажа ни да се събира в чували и кашони, защото входа му е всъщност съседната врата.
Разказвам ви тази история не защото квартирата е най-важното нещо на света, трябва да сме благодарни, че изобщо имаме покрив над главите си. Споделям я, поради свидетелството на любовта и грижата. Защото ние сме толкова малки, а Бог е толкова голям. И толкова много ни обича.
И иска единствено да Му се доверим.
Последната седмица в семейството ни имаше няколко повода за тревога. Страхове, сълзи и безсилие. Но с цялото си сърце знам, че през каквото и да преминаваме, никога няма да бъдем сами.
“Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.” Псалм 23:4