Първия планински преход на Себастиян

Себастиян върви нагоре по баира.

Не веднъж съм споделяла за голямата си любов към планината. Преди да се запознаем с моя съпруг прекарвах повечето свободни дни скитайки на различни безлюдни места. Гори, скали, пещери, планини. Обичах дестинациите да са непознати за мен и колкото се може по-безлюдни. Второто не е много разумно за само момиче, признавам, затова не го препоръчвам.

След раждането на децата планината ми се струваше като някакъв далечен заключен рай. Да отида сама с бебе на планина ми изглеждаше невъзможно, а и твърде трудно. Себастиян обаче порасна. И въпреки че имаме второ бебе и че е още по-трудно обгрижването на малко дете на полеви условия, вече започнах да вярвам, че не е чак толкова невъзможно. По-добре късно, отколкото никога, нали така?

Кураж ми вдъхна книгата “С деца на планина” на Владимир Сотиров. Той дава подробни инструкции какво, защо и как да бродим по върхове с хлапета, а и споделя много мотивиращи истории, доказващи, че това е възможно дори в най-ранна възраст.

Така, с възвърнати надежди, решихме да насърчим Яни за малко по-дълга разходка в планината. Като първи маршрут избрахме пътеката до Лозенски манастир в Лозен планина. За възрастен маршрута не е никак труден – 2км дължина с 200м денивелация (търсейки в Google информация за денивелацията, попаднах на супер готин блог – Деца на планина). За малкия обаче (на 2г и 4м към момента на разходката) това беше истинско предизвикателство. За Бела няма какво да добавя, тя спеше удобно в ергораницата.

Аз и Бела нагоре по пътеката.

Себастиян ОБИЧА да е сред природата, но НЕ ХАРЕСВА вървенето. Нее, той не се измаря. Просто му е скучно. Така че основната идея беше да го мотивираме да върви чрез някакви игри.

Първоначално се посветихме на търсене на пръчки, които да изиграят ролята на щеки, изчистването им от излишни клони и игра с тях. То не беше подпиране, разменяне на пръчки, сравнение кой има по-голяма. С пръчка в ръка крачката стана много бодра. Забрави, че е “уморен” и тръгна бързо напред.

Когато пръчките му доскучаха и бяха захвърлени в близките храсти, започна една пътека, която беше камениста и с множество корени. Силен вик “Ооо, стръмнооо!” ни показа, че бързо трябва да измислим игра, затова започнахме да броим корените. Кеф. Неочаквано за мен малкия се вдъхнови и засили темпо. 1-2-3-4-5-6 и пак отново, защото малкия брои само толкова.

Минахме през разпит кой живее в гората, защо реката е пресъхнала и кога най-после ще стигнем мостчето. Последното обаче се оказа не толкова очарователно, понеже отново – водата е пресъхнала.

Яни се усмихва от дървото.

Направихме лека почивка със сандвич в ръка и малко снимки. Кратко, но достатъчно да направим някоя беля, да видим как неразумни и мързеливи чичковци паркират върху най-подходящото за пикник кътче и да обсъдим откъде се спускат колоездачите.

Пристигайки пред манастира Яни придоби свръх сили и се втурна към чешмата, за да се изкъпе от игра, по добра стара традиция. Почивката беше наистина заслужена, полюбувахме се на гледката във вертикално и хоризонтално положение и си напълнихме студена вода.

Гледаме облаците със Себастиян.

Време дойде да се прибираме. Уви, всичко хубаво си има край и големия град отново ни зове. На връщане ни се случиха точно две интересни неща.

Първото беше крос мотор, който се качи покрай нас нагоре и след известно време се спусна надолу. Яни беше ВЪЗХИТЕН. Може би най-близкия му досег с подобно МПС.

Второто – три баби, които спряха да ни питат колко далеч е манастира. Когато им съобщихме тъжната вест, че едва са минали средата на пътя, обърнаха посоката. ЕВАЛА, надминахме бабите! Едва ли е много похвално постижение, но даде на Яни бодрост да върви напред, за да не ни изпреварят в обратната посока.

Както се очакваше, Себастиян, който мрази съня, попадна в страната на красивите сънища три минути след като се качи в колата. Блаженство. Първи преход е вече МИСИЯ ИЗПЪЛНЕНА и можем да погледнем смело напред към следващата цел. 

1 Reply to “Първия планински преход на Себастиян”

  1. Браво на вас за разходката и интересния разказ. Последната снимка е трепач. От опит знам, че апетитът идва с яденето. Скоро Яни сигурно сам ще ви моли за такива разходки 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *