„Възпитание без викове“ или как успявам да съм спокоен родител :)

Възпитание без викове

Преди доста години влязох в категорията „Супер кротки и спокойни хора“ и е голямо събитие да ме чуете да викам или дори да говоря силно. Няма да забравя как след един тиймбилдинг, който беше сред природата, един колега отговори на въпроса „Как беше?“ с думите: „Супер, никога не бях чувал Алекс да говори толкова много!“ 😁

В ежедневието с две деца обаче, често съм усещала подтик отвътре да викам, крещя или да казвам неща, които всъщност не мисля. Полагам всички усилия да се въздържам, като понякога това е лесно, а друг път – истинско предизвикателство. В този пост ще споделя как точно се боря с този проблем.

Първото, което правя в тези моменти, е да намеря начин да потуша първоначалния изблик на гняв, когато някое дете ме ядосва. Пия студена вода, дишам дълбоко, докато броя, или ако ситуацията е много тежка, се отделям от децата за някоя минутка. През това време полагам усилие и си напомням някои важни за мен неща:

– Имам физическа преднина и мога да напердаша и двете деца, дори едновременно, мога и да се развикам, така че да ги стресирам, но после какво? Ще постигна ли изобщо нещо, правейки тези неща, или ще налея само масло в огъня и после ще потъна в море от вина?

– Напомням си, че аз съм пример за децата. Ако им покажа с поведението си, че единственото решение на проблемите намирам във викове и крясъци, то и те ще подхождат по този начин в моменти на фрустрация.

– Започвам да мисля дали се ядосвам за реален проблем или причината е друга. Умора, стрес, спомен или болка от миналото? Нужно ли е да надигам вой, че нещо е изцапано, или мога просто да насърча децата да играем на почистване. Децата много често се държат зле, поради физическо неразположение като умора, глад, болка, а повечето бели са всъщност породени от желанието им да опитат нещо ново, да опознаят света, а не защото са „лоши“ (тази дума никога не използвам за деца). Те трябва да бъдат научени защо нещо не е окей да се прави – опасно ли е, ще навреди ли по някакъв начин и как. Ако децата много се инатят, оставям ги да преживеят горчив опит, за да си научат урока, стига последствията да не са опасни за здравето.

– Напомням си какви травми мога да оставя в по-чувствителните си деца. Не искам след време децата ми да трябва да ходят на психолог, защото не съм успяла да се справя с желанието си всичко да става както аз си представям.

– Напомням си един цитат: „Няма как да очакваме от детето да се държи добре, когато го караме да се чувства зле“.

– Насочвам мислите си да измисля по-креативен начин да се справя. Има моменти, в които опитвам много и различни неща, и не всяка идея работи или ефекта е кратък. Все в някой момент обаче уцелвам в десетката и намирам решение, с което всички да излезем от драмата с усмивка (или поне да сме една крачка по-близо до там).

Още нещо – започнах да спортувам, да се храня по-здравословно, гледам много малко медии и телевизия и 1-2 пъти в седмицата излизам с приятелки. По този начин не ми се трупат толкова умора и стрес, които да изливам върху децата.

Някои хора не приемат игровия подход за справяне с тежки ситуации, защото децата се разглезвали и възпитанието се размивало. Не е така. Възпитавам децата си, уча ги кое е добро и кое не, но не и в моменти на фрустрация. Децата не могат да възприемат информация, когато са неспокойни. Тя просто не достига до съзнанието им, поради всички вълни от емоции, които ги заливат. Изчаквам удобен момент, когато всички се чувстваме добре, и тогава разговаряме подробно за ситуацията. Говоря с тях като с големи хора, без да вменявам вина. Не казвам ТИ БЕШЕ ЛОШ, а „Ти се обърка“, и тогава обяснявам какво е правилното поведение и защо.

Други добри идеи за потушаване на първоначалния гняв са да си пуснете някоя успокояваща песен, да запишете на тетрадка чувствата и емоциите си, вместо да ги изкрещите, да нарисувате нещо.

Всичко това се изгражда, но изисква целенасочено усилие. Не можеш да се опиташ веднъж, да се провалиш и да се откажеш. Необходимо е време, осъзнаване и най-вече силна мотивация. Не всеки ден при нас е приказка, не винаги сме усмихнати, но се учим, полагаме усилия и малко по малко растем всеки ден.

Моментите, в които се провалям, са предимно, когато видя единият да наранява другия. Тогава естествената ми реакция е да викна, с надеждата да предпазя жертвата, докато успея да ги разделя.

Ще се радвам да чуя и вие как се борите/справяте с поривите да се развикате на децата 🙂 Дори да не успявате, оплачете се на воля 😋

Последвай ме в Instagram, Facebook или Youtube, където се стремя да споделям интересни неща за родители.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *