За чистенето с любов

У дома, чистя. В същото време това ми се струва като едно от основните неща, които правя, когато съм тук. И подреждането. И съдовете. А, и прането. Само у дома ли никога не свършват?

И въпреки че някои дни се чувствам като на олимпиада по сортиране на вещи, като се обърна назад виждам ураган от двама, който помита всичко след себе си.

И имам вътрешна битка да не ми тежи този факт. Тогава в мен изплува “успокояващата” мисъл, че след петнадесетина години най-късно всичко ще е подредено. Дори си обещах. И ще е чисто.

Няма да има петна от храна по пода.

Няма да има изоставени дрехи на дивана.

Няма да има натрупани съдове в мивката.

Няма краката ми да бъдат пронизвани от разхвърляни по пода играчки.

Но ще бъде тихо. Възможно е да е болезнено тихо дори.

Затова поемам дъх, продължавам да тренирам мускула на щастието и да си напомням, че сега са може би най-хубавите моменти от живота и не искам да ги пропилея в оплакване за броя дрехи по земята…