Александрина Георгиева„Как може да съм такава издънка?“ повтаряше си ХХ след последния провал. Всъщност провал ли беше наистина? Или напълно естествен неуспех, когато започваш нещо ново?
ХХ се предаде и потъна отново в самосъжаление. И самобичуване. „Издънка“. Това беше поредната подобна ситуация. И в един момент ХХ осъзна, че това беше думата, която винаги изплуваше в тези моменти. Насили, притисна самосъзнанието си в отчаян опит да се присети откъде е дошла. И накрая спомена изскочи. Беше един от онези моменти, в които чуваш дума от твърде важен за изграждането на самосъзнанието ти човек, който в яростта си не мисли какво говори. Той забравя и продължава, а ти усещаш болката как пронизва цялото ти съществуване. Може би паметта ти решава да не те връща там, но сърцето, то знае и помни.
ХХ усети преливащото чувство, положи всяко усилие и… прости. Защото това е единственото, което носи освобождение. И наистина живее в свобода.
***
Здравословно самочувствие и увереност у децата
Това е тема, която винаги ме е вълнувала. Самочувствието играе твърде ключова роля за личността, за да я оставим в ръцете на съдбата. То не се появява изведнъж в нас, когато получим диплома за висше образование или престижна работа, а се сформира през целия ни живот, започвайки от най-ранна възраст.
Като човек, който цял живот се бори с ниското си самочувствие, не искам да предам това на децата си, затова чета много по-въпроса. В следващите редове искам да споделя най-важните моменти, които трябва да знаем, за да помогнем на децата ни да пораснат с позитивна самооценка и уверени в себе си.
Всъщност защо здравословното самочувствие е важно?
Защото е в центъра на всичко. Здравословното самочувствие:
– ни прави уверени и ни помага по-лесно да се справим с предизвикателствата, които ни връхлитат всеки ден;
– ни позволява да се чувстваме удобно в обществото, да комуникираме свободно, без предразсъдъци, да установяваме и поддържаме по-здрави взаимоотношения;
– помага ни да приемаме по-лесно критиката и отхвърлянето;
– помага ни да се справим с личните ни неуспехи, давайки ни увереност да опитаме отново;
– помага ни да се адаптираме по-лесно в нова среда;
– позволява ни да постигаме поставените си цели, въпреки трудностите, и не ни оставя да се отказваме лесно;
– позволява да гледаме по-оптимистично на нещата.
В бебешка възраст
Както вече споменах, самочувствието не е нещо, с което се раждаме или получаваме на готово, а се изгражда от най-ранна възраст. В бебешкия период се поставят основите. Малките човечета имат нужда да знаят, че са обичани, важни и приети. Това е една от основните причини за мен да НЕ Е ОКЕЙ да оставяме децата да плачат в страни, просто защото не ни се занимава с “глупости”.
Едно от най-смислените неща, които можем да правим, е да гушкаме децата си (още един плюс за бебеносенето!). Тук разказвам ясно как се отразяват прегръдките и защо са толкова необходими. Важна роля играят също целувки, игри, усмивки и всякакви положителни емоции. Децата може и да не запомнят конкретните моменти, но семенцето е посято и ще даде плод на времето си.
Тодлъри
Който е имал „тодлър“, знае колко много умения придобиват всеки ден. Аз съм се изумявала хиляди пъти колко бързо се развиват децата в тази възраст, с каква готовност трупат новите умения и надграждат старите.
Ходене, скачане, хвърляне на топка, пързаляне, катерене, обуване, обличане, хранене, сортиране, разхвърляне. Ах, нека разхвърлят.
Всяко ново умение, е възможност на увереността да расте. Когато ние родителите позволяваме на малките да опитват, да грешат, да ни „загубят“ времето, бавейки се с неща, които ние бихме могли да свършим иначе по-бързо, им помагаме да изградят вярата във възможностите си и усещането, че с упоритост се постигат поставените цели.
От лични наблюдения съм видяла пагубния ефект на желанието на родителя всичко да минава през неговите ръце. „Дай на мен, че много се бавиш“ или „Още си малък/ка, аз ще го направя по-добре“ сриват не само самочувствието, но и желанието за всеки следващ опит.
Колкото и бавно да извършва то тези неща, детето има право на това. Има право и на своите грешки. Подходяща възможност да се посмеем, да покажем правилния начин без излишна критика и да изчакаме търпеливо да се справи. Реплики като “Дай аз, ти не можеш” са абсолютно излишни и не носят нищо градивно със себе си. Това ми напомня за една много хубава статия – Детската „бавност“ е естествената скорост на живота.
Нови умения
В този ред на мисли – родителя трябва да помага на детето си да придобива нови умения. Когато то реално не може да направи нещо, може да бъде научено. От нас се иска да му отдадем нужното време и търпение, да покажем стъпките и го подкрепим по пътя. Умението да се храниш сам, да се обличаш, да четеш, да караш колело – всички тези са възможности на самочувствието да расте.
Затова и съм абсолютно против децата да се наричат „лоши“ или да им се налага вина. Ако едно дете не прави нещо както трябва, то просто не е научено.
Как идва успеха?
Хората с ниско самочувствие са склонни да вярват, че успеха е даденост. Приемат, че някои се раждат по-красиви, по-надарени или са имали по-добър късмет. Ако научим децата ни, че хубавите неща се постигат с труд и постоянство, това ще им помогне да бъдат по-мобилизирани и уверени, докато постигнат целта си.
Позволи му да греши
Детето трябва да знае, че е окей да сгреши. Грешките са нещо градивно, от което се учим и променяме поведението си. Ако човек се страхува да греши или не умее да приема неуспехите си, то е по-вероятно да се отказва пред предизвикателства. Нашата роля е предимно да следим за безопасността на детето и да го научим как да се пази, докато му позволяваме да опитва. Това важи както за катерушките на площадката, така и за всяко нещо, което детето иска да изпробва.
Когато детето търси помощ, трябва да я получава. Но това не означава задължително да му се даде готово решение или да се свърши работата вместо него. Първата помощ според мен трябва да е с насочващи въпроси, съвети или насоки. Децата са по-умни и изобретатели, отколкото мислим.
Решения
Когато позволяваме на детето да изразява мнение и да прави собствени избори, ние ценим неговата личност. Започвайки от посоката, в която иска да върви като прохождащо човече, минавайки през какво да облече и какви играчки да вземе на площадката, стигайки до важните семейни решения. По този начин в него се утвърждава знанието, че мнението му е важно и ще се чувства ценено.
Изслушвай
Има едно голямо вълшебство във възможността да сме заедно. И това е радостта от споделените мигове. Децата обичат да разказват. Още откакто усвоят умението да съставят малки изречения те искат да споделят с най-близките си своите преживявания, своите неуспехи и радости.
Някъде бях чела, че ако искаме един ден децата да ни споделят “големите” неща, трябва да ги слушаме сега, когато говорят за маловажните. Може да разкажат една история безброй пъти, може и да не ни е интересно, но трябва да слушаме като ги гледаме в очите. Не в монитора, не във вестника, а в очите. И да го правим активно. Така те изживяват радостта от споделянето, чувстват се значими и разбират, че думите им са важни за хората около тях.
Това категорично изключва отговори като “Добре, добре” само и само да се прекрати разговора. Аз се боря с последиците от това и до сега.
Преживявания
Ако един човек цял живот е следвал един модел – живял в една рамка, без възможност да пътува, да опитва нови неща, да експериментира с преживявания, да общува с огромен набор от хора, а напротив – прекарал е по-голямата част от ежедневието си в една „релса“, то този човек ще усеща всяко ново нещо като твърде голямо излизане от зоната на комфорт. Имам много примери около мен, на база които стигнах до това заключение. Колкото повече децата пътуват и опитват нови неща, толкова по-уверени ще се чувстват в това и толкова по-лесно ще им бъде да вземат решения за промяна и за следване на мечти, които в очите на другите ще изглеждат като нещо невъзможно. Дали ще е да учат езици, да овладяват музикални инструменти, спорт или умения за оцеляване, важно е детето да може да направи своя избор и да придобива положителни опитности, за да не се получи обратния ефект.
Силата на думите
Видя ли резултата от експеримента ни с ориза? Думите, които изговаряме върху децата ни могат да ги изградят, могат и да ги сринат с земята. Всъщност родителите могат да изрекат думи в яростта си, които после бързо да забравят, но отпечатъка в децата да е твърде дълбок.
Винаги трябва да говорим по начин, който изгражда децата ни.
Освен постиженията на децата си, насърчавай и хвали усилията им. Така се изгражда желание за развиване и израстване, а не непременно жажда за успех. Похвалите трябва да са градивни. Посочи конкретни действия, които са допринесли за успеха, или с които може да се подобри работата.
Странични хора
Никога, ама никога не е окей да критикуваме децата в тяхно присъствие, особено пред странични хора. Истината е, че малките слушат много внимателно, дори и да не го показват. Едно е да обясним на детето, че не прави нещо правилно, и да му помогнем да се поправи, а съвсем различно да го обиждаме, унижаваме или да споделяме с други хора (и с досада) неща, които то не би искало да бъдат споделяни. Това включва разкази колко бавно според нас се развиват, колко са ни ядосали, как нямаме търпение някой друг да ги вземе да ги гледа. Не е окей и да крещим на децата си, както у дома, така и пред свидетели.
Личен пример
Знаете ли, че много деца си повтарят, че никога няма да наследят негативните качества на техните родители, но това е всъщност нещото, което им се случва? Това е така, защото модела на подражание е дълбоко запечатан в техните съзнания. (Аз лично съм разбрала, че човек може и да „избяга“ от това чрез осъзнаване, воля и прошка, но това е друга тема.)
Ако родителят е твърде критичен към себе си, постоянно изрича негативи към своята собствена личност, ако няма обективно мнение за способностите си, то е много вероятно детето да развие именно това отношение и към себе си. Не случайно хората са казали, че ако човек иска добре възпитани деца, трябва да възпитава себе си.
Доверие
Опитай се да се върнеш малко назад в тийнейджърските си години. Не изпитваше ли крещяща нужда да ти бъде гласувано доверие? Всъщност има родители, които по всякакъв начин демонстрират, че нямат доверие на децата си. Задават многократно едни и същи въпроси, проверяват отговора на децата, извършват процеса отново или изобщо не позволяват включването на детето, независимо от възрастта му. (Разбира се тук не говоря за неща, които са опасни за здравето или живота.) А как може човек, на който не му е гласувано доверие, да е уверен във собствените си възможности? Оставям те да помислиш над това…
***
Последвай ме в Instagram, Facebook или Youtube, където се стремя да споделям интересни неща за родители.