Александрина ГеоргиеваПризнавам си, понякога много ме мързи. Особено сутрин, когато съм станала около 3, после съм легнала към 6, а децата дойдат броени минути след това.
Не мога да ги изгоня от стаята, особено когато големият се засилва към мен с разперени за прегръдка ръце и радостни викове.
А така ми се иска да си полежа още малко… Нещо трябва да се измисли, а време няма, затова откликвам с първото, което ми идва наум.
„Янииии, помощ! Д*пето ми залепна за леглото и сега не мога да го отлепя.“
Любовта на Яни е активна. Запретва ръкави и се залавя за работа. Бута тук, бута там, аз полагам усилия да не помръдна. През цялото време се смее.
„Яни, май се сетих какво ще ме отлепи. Трябва да дойдете всички да ме нагушкате и ще мога да стана.“
Хванах го на въдицата. Търчи да вика останалите от семейството, а аз съм доволна. Няколко заека с един куршум:
➡️ Имам още няколко момента в хоризонтално положение;
➡️ Започваме деня със смях;
➡️ Ще получа прегръдка от всички.
Какво повече му трябва на човек? Или на една майка? Или всъщност, има ли разлика?