Александрина ГеоргиеваДнес споделям една много лична история. Някои ще я отхвърлят с мисълта, че са далеч от това. На други може би ще се стори нереално, дори преувеличено. Трети ще се припознаете много силно, или поне в части от нея. Е, тази история е за вас. С надеждата да дам на някого кураж, а на други – повод за размисъл.
Изпитала съм и все още боря голяма част от последствията от пристрастяването към технологиите. Сега ви разкривам страница от всичко това. Споделям за нуждата, за вината, за загубените битки, за осъзнаването, за волята, за промяната. Разкривам защо копнея толкова да насърчавам здравословното и балансирано използване на дигиталните устройства.
Споделям как животът ми се промени, когато взех решение да оставям телефона далеч, когато лягам да спя. Минаха повече от седем месеца от тогава и без колебание твърдя, че никога не бих се върнала към този навик.
***
Докато живеех във Варна, минах през много трудни периоди. Единия от тях беше на самота, разочарование и силна тревога. Проблемът се изявяваше най-силно вечер, когато нямах нещо, което да ме разсейва – лекции, работа или хора. Засилваше се с времето, но не знаех как да разговарям за ситуацията си, не успявах и да преборя проблема. Страхът, че ще отблъсна другите, когато споделям искрено, ме държеше далеч от свободната комуникация по въпроса. Не пия, не пуша, по светски събития не ходя, така че утеха в подобни неща за мен нямаше.
Едно гостуване при приятелка в друг град ми отвори очите за “спасение”. Казва се F⠐R⠐I⠐E⠐N⠐D⠐S и съм сигурна, че е любимо на почти половината население на земята. За първи път моята дружка ми предложи да ми остави компютъра си и да ми пусне този сериал, за да мога да се приспя, докато го гледам.
Оказа се “страхотно” решение. Заспах почти веднага. Причината за това беше илюзията, че някой е до мен и ми говори, и спокойствието, че уж не съм сама. И от онзи ден натам този начин за справяне с безсънието се превърна в ежедневие. Или по-точно еженощие. След няколко месеца знаех сериала наизуст и ми харесваше да си го пускам, защото усещах спокойствие, докато ми говореха новите ми “приятели”. Никога не бях сама. Всеки път, когато чувах тишината, пусках нов епизод. На работа, докато бях вкъщи и правех нещо с ръцете си, а на по-късен етап го слушах, докато шофирам (нямах нужда да го гледам, защото знаех точно какво се случва във всеки един момент). Бях сама в колата и се смеех. И се чувствах добре.
Мина се някакво време, запознахме се с Вики и вече не бях самотна. Успях дори да преживея седмици, в които нямах нужда да гледам любимия сериал. Чувствах силна емоция от новата връзка, бързо случилия се годеж, преместването ми в София и наближаващата сватба.
Но тази нужда от “успокоително” за приспиване беше вече програмирана в мозъка ми, а не беше редно да изисквам от моя съпруг да играе тази роля, по начин, по който не беше по силите му. Затова се разбрахме, че за него не е проблем да си пускам епизод тихичко до възглавницата, за да мога да заспя сама.
Истината е, че в един момент започнах да изпитвам вина, слабост, чувство на провал, срам от мен самата. Чувствах се зависима, но не намирах силна причина да се боря срещу това нещо, защото там, в тишината ме заливаха всички онези мисли, от които толкова силно ме беше страх и толкова старателно и дълго бях заглушавала.
За кратко успях отново да спра, когато се роди първото ни дете и Вики ми подари електронен четец. Беше доста добър заместител. С него кърмех, с него ходех навсякъде. Но той скоро ме напусна, претърпявайки фатални поражения, и аз бях принудена да се върна към стария навик.
Какъв беше всъщност проблема с този навик?
Губех всякаква мотивация
На пръв поглед не беше голяма драма – имах любим сериал и си го пусках често. Така е. Но аз осъзнавах, че не мога да стоя в тишина, без сериала да ми говори. А щом го пуснех, губех всякакви мотивация и стимул за каквото и да е било друго нещо, а вместо това исках да мързелувам и да изреждам епизод след епизод. Исках да спра, но не можех. Исках да правя толкова неща с живота си, но все не ми стигаше времето. А всъщност този така мой любим навик ме ограбваше напълно.
“Добрият сън е твоята супер сила.”
Като типичен бивш студент, учил и работил едновременно, бях свикнала да не спя. И не си давах сметка за огромното влияние на съня върху умствената ми дейност, настроението, здравето, продуктивността. Присъствието на телефон в спалнята нарушава значително неговото качество. Предполагам знаеш вече, че гледането на екран повлиява производството на хормона мелатонин, който отговаря за циклите на съня и бодърстването на човешкия организъм. Резултатите от това са по-трудно заспиване и по-ниско качество на съня. Да, аз заспивах почти веднага, но на практика сънят ми не беше достатъчно възстановителен и организмът ми не успяваше да се възстанови след дългия ден.
Главоболие и недоспиване
Факт е, че винаги се чувствах не добре наспала се, независимо колко часа съм прекарала в леглото. И главоболието, ах, това главоболие. Рядко бяха сутрините, в които се събуждах без него. Но разбира се винаги намирах друго оправдание за него – работата, ученето, умората, а после и децата.
“Ох, само да видя имам ли известие”
Неведнъж (а и не вярвам да съм само аз) съм проверявала за съобщения през нощта, а след това не съм могла да спя. Къде от вълнение, къде от разсънване. И известията никога не са били толкова важни, че да си заслужават главоболието и успиването на сутринта.
Още малко допамин
Невротрансмитер, отговорен за чувството на удовлетворение, който се отделя в големи количества, когато се забавляваме чрез екрана. Той се отделя също, когато хора пият, пушат, играят хазартни игри и има силно пристрастяващ ефект. Моят проблем беше свързан именно с това – нямах контрол, не можех да спра, въпреки че опитвах и живеех във вина.
Подобно пристрастяване обикновено е породено от необходимостта да се “заглуши” даден проблем. Това по никакъв начин не води до разрешаването му, дори напротив, в повечето случаи се проявява на по-късен етап в доста по-голяма степен.
И сега, как дойде промяната?
Има един много важен момент, който ми помогна да стигна до осъзнаване на негативното влияние на медиите като цяло в живота ми. И то беше началото на Ковид-19 пандемията. Първите дни, когато всички бяхме затворени у дома, аз започнах да изпитвам силна тревога. Страх, паника, депресия, отчаяние. Телевизор нямаме откакто сме семейство, но по онова време следях редовно новинарските сайтове, които бълваха страх във всеки ред, и се чудех дали някога ще видя отново роднините си. Дали ако изляза от входната врата, за да купя храна за семейството, ще донеса зараза в дома си, от която децата ми ще останат сираци. Какви ли не неща ми минаха през акъла, а предполагам и на всеки един от нас.
И още след няколко дни осъзнах, че трябва да спра. Че не ме интересуват броя на заразените хора, щом ме довеждат до състояние, в което не мога да се грижа за децата си или не съм адекватна във взаимоотношенията със съпруга ми. От този момент взех решение, че повече няма да следя новини през социалните си мрежи.
Без да преувеличавам, още на следващия ден се чувствах по-добре. Спазвах всички ограничителни мерки, които се изискваха, но не следях новините, не знаех бройките. Това ми позволи да се радвам повече на времето с децата и да се чудя как да го направя по-ползотворно.
Малко повече от два месеца след това, докато си пусках сериала, за да мога да заспя, с чувство за вина и слабост, осъзнах, че това нещо ме държи повече от 7 години. СЕДЕМ ГОДИНИ, в които аз буквално не можех да спя, ако телефонът (а преди това компютърът) не е до мен да ми говори. Казвам държи, защото аз редовно си обещавах, че това ще е последната такава вечер, но никога нямах сили да устоя в това решение.
Това осъзнаване ме разтърси и роди в мен истинско желание, от най-дълбоката част на сърцето ми, да бъда свободна. Да мога да се потапям отново в тишината. Да заспивам с усмивка и мир. Да се чувствам сигурна и уверена, дори до мен да няма телефон.
И това желание роди воля, а волята ми помогна да издържа първите няколко трудни дни. Промяната трябваше да е радикална – без сериали изобщо и без телефон в спалнята. Между другото малко след това спряхме да си губим времето и във филми като цяло, но това е друга тема, за която ще говоря по-натам.
Къде останаха негативните мисли?
Първите дни беше страшно. Не осъзнавах колко много мисли съм подтискала, с които явно беше дошло времето да се срещна. Страхувах се от страха, страхувах се от тишината, от самотата. Спомена ми е, че първите дни често лягах, не можех да заспя дълго време, а след това отивах при Вики, който работеше в хола, за да ми даде кураж и да поговоря накратко. След това се връщах и се посвещавах на нов опит. Абстиненцията беше толкова реална и толкова тежка. Признавам си, не беше лесно. Успях да издържа първите няколко дни на воля, а след това постоянно изпитвах изкушението за “само тази вечер и после спирам пак – вече съм силна”.
С времето се научих да не позволявам на идващите негативни мисли да ме събарят, а да се справям с тях, размишлявайки каква промяна мога да направя в живота си в съответната посока. Научих се да мисля по-позитивно, което отдавам до голяма степен и на това, че спрях да следя медии и източници на информация, които не носят нищо градивно и полезно със себе си.
Голям стимул ми беше и запомнянето на датата, в която сложих край на всичко това – 20 май 2020г. Всеки път, когато ми се приискваше да си пусна нов епизод, си казвах “Ей, ама минаха вече два месеца, не мога да се проваля точно тук. По-добре да правя нещо друго.”
Към днешна дата са минали повече от седем месеца откакто казах “Край”. Знаете ли, приятели, какво се случи от тогава? В началото започнах да се чувствам много по-бодра и отпочинала. Главата не ме болеше сутрин, когато отварях очи, и не ми беше толкова трудно да стана от леглото. Дори още след около третия месец, започнах да се събуждам сама много рано и да имам време за важни за мен неща, за които някак си никога не успявах да вместя в графика с малките деца. Започнах да ставам по-продуктивна, да се справям по-добре с домашните задължения, да съм по-спокойна и усмихната покрай децата. Започнах да връщам предишната си креативност и да се наслаждавам повече на истинските си приятели.
Започнах и като цяло да считам гледането на филми за загуба на време. Естествено има смислени, които заслужават вниманието ни, и от време на време си пускам такива. Това са преди всичко филми по действителен случай или с много силно послание. Но всякакви романтики и фантастики останаха на заден план.
Започнах да заспивам сама. И в момента не мога и да си представя да се върна пак там, където вината и чувството на слабост ме подтискаха. И като цяло времето ми с телефона намаля последните месеци и планирам много още да разкажа. Така че, stay tuned 🙂
Сигурно изглежда странно отстрани. Но аз се чувствам като болен, който е изцелен, и като затворник, който е бил пуснат на свобода. И сега, точно сега, се усмихвам от това.
Тук искам да те оставя с един въпрос. Може би нямаш моя проблем, но прекарваш също толкова ценно време в безсмислено скролване и гледане на неща, които не ти носят някаква стойност. И въпроса ми е – Какво ти дава това? Или … какво всъщност отнема от теб?
***
Последвай ме в Instagram, Facebook или Youtube, където се стремя да споделям интересни и полезни неща за родители.