Александрина ГеоргиеваСряда сутрин. Станах рано и приготвих любимата на всички баничка за изпът.
Желанието ми беше да изкача връх Камен дел с децата. Татко им е на работа, но една близка приятелка ни се нави на акъла да опитаме да го направим заедно.
Реалността беше такава, че не си давах сметка с какво се захващам. Но не съжалявам нито за миг, че го направих. Дори напротив – още ме държи удовлетворението и леко се усмихвам, когато пиша този текст.
Ще гледам да съм максимално конкретна с надеждата този текст да ви бъде полезен, без да повишавам обема му с излишни думи.
Паркирахме до Момина скала (~4км до върха с почти 400м денивелация), защото споменът ми за пътя нагоре беше такъв, че не е подходящ за колата, с която бяхме. Впоследствие осъзнах, че е можело да паркирам и на хижа Тинтява и да направя изкачването ни в пъти по-кратко и леко.
Та, тръгнахме нагоре по асфалтовия път към хижа Тинтява. Вървяхме бавно, с много почивки, дори много скоро се наложи да вкараме в действие играта на криеница, в която някой от нас изтичва напред, за да се скрие, а другите го търсят.
По принцип избягвам да нося Бела. Но този път беше различно. Първо, защото осъзнавах, че този маршрут ще й бъде наистина труден. Второ, защото много имах нужда да стигна върха. Просто нещо, което имах необходимост да направя за личното си ментално здраве. Не съм сигурна защо, но осъзнах, че предпочитам да я нося на ръце и да се изтощя тотално, но да изпитам онова прекрасно чувство, което преживявам всеки път, щом стигна върха.
Успяхме да хванем няколко преки пътеки през гората, с които си спестихме част от завоите. Най-много обикаляне спестихме като хванахме пътеката от стара хижа, на която не успях да науча името, през гората към хижа Тинтява.
От нея хванахме “горски тунел” нагоре. Огромните камъни по него се превърнаха в кораби, които децата превземаха (изцяло тяхна идея). Покорявахме един, втори, трети.
А след това намерихме тези ключове, с които децата отключваха и заключваха дърветата пред нас. Да, звучи глупаво, нали? Но това беше игра, която подтикваше децата да тръгват скоростно напред.
Бяха минали почти три часа, когато излязохме на платото. Слънцето напичаше силно, затова решихме тук да не се бавим, а да вдигнем темпото до възможния ни максимум.
Горе на платото беше просто невероятно красиво. Имаше толкова много цветя в толкова красиви цветове. Но част от прелестта на гледката идваше от безброй пеперуди, които прелитаха покрай нас от цвете на цвете. За съжаление, с Бела в мен, не успях да уловя тази прелест в снимка.
“Деца, виждате ли защо си заслужаваха тези усилия? Никъде в София не можем да видим толкова много пеперуди на едно място”.
Наистина е така. Трудният път води към най-красивите места.
Много скоро стигнахме каменистата част преди върха. Тук помолих моята приятелка да държи Яни за ръка, но тя явно се притесни от трудността на участъка.
“Държиш ли да се качваме с децата до горе? Няма ли да им е трудно?” ме попита. Хич не ми се искаше да се откажем толкова близо до финала. Но ми хареса мотивацията, която този въпрос даде на Яни. Видях изписано в лицето му недоволството от това, че е подценен. И той пусна ръката на моята приятелка и тръгна смело и целеустремено напред.
И успя. Стигна съвсем сам до знамето на Камен дел.
Горе на върха осъзнах, че всичките ми усилия за горски и планински приключения с децата са си заслужавали. Всички дълбоки вдишвания за успокоение, игри за мотивация и въпросителни защо изобщо се захващам с подобни неща.
Видях борбеността и волята, с която той стигна до върха, и усмивката му, когато погледна София от толкова високо. На лицето му бе изписано възхищение, удивление, изненада.
Нямам очаквания към децата да станат големи планинари или да покоряват безброй върхове в бъдещето си. Това ще решат те. Но виждам колко изграждащо е времето ни в планината за децата и знам, знам, знам, че всички усилия, които полагаме днес като родители си заслужават.
Не само за покоряването на върхове, но и за всичко, което сеем и инвестираме в тях днес с умора, тъга, усърдие, често и извън силите ни. Всички това си заслужава и утре ще пожънем радост.
Потегляйки надолу, четири часа след тръгването, осъзнах, че ако не побързаме, ще закъснеем за рождения ден, на който бяхме поканени вечерта. Затова се постарах да поддържаме добро темпо, което и си дойде донякъде с лекота, поради смяната на посоката на наклона 🙂
Продължихме да се любуваме на красотата, а аз на това какви интересни неща виждат децата, гледайки от по-ниско от нас. Малкият например беше супер впечатлен от тези мухи, уловени в паяжина.
Намериха и шепа горски ягодки.
Малкият сподели, че не е изморен (уау!), но тъй като падна посредата на връщането и изпитваше болка от раните, имаше известен период на плач и уговорки защо продължаваме да вървим.
Стараем се да се храним здравословно, но след този почти шест часов преход с малки деца, купих на малките по един сладолед 🙂
А вие? Бихте ли предприели подобно приключение с малки деца или ви се струва като пълна лудост?
***
***
Ако те интересуват теми като родителство, игрите и здравословно и осъзнато използване на технологиите, не пропускай да последваш Offline Kids в Instagram и Facebook.