„Няма ли с ограничението на екраните да предизвикаме обратния ефект?“

Яни беше на около 3. Чакахме пред лекарския кабинет повече от час. Не беше трудно, защото времето мина много естествено. Говорихме си, кикотехме се, дори не носех с мен една торба със занимавки. Споменът ми е, че хвърлях якето му върху него, извиквайки „къща“, а той се смееше насреща ми. Прекрасен момент.

По едно време седна до мен и се огледа. Забеляза, че всички, деца и родители, са забили поглед в екрана. Сподели ми наблюденията си.

Огледах се и аз и му обърнах внимание на друго:

„Яни, виж им лицата. Никой не се смее, всички изглеждат толкова тъжни. Ние с теб не спряхме да се забавляваме.“

Не го казах с осъждение, не. Всеки решава как да изживее живота си, уважавам това, и фокусът на днешната история е друг.

Детето ме чу и осъзна какво му казвам. Усмихна се и продължихме да се радваме един на друг.

Може би не винаги е лесно, но е толкова хубаво да присъстваме тук и сега с децата, които един ден ще ни липсват.

Та моят отговор на въпроса „Няма ли с ограничението на екраните да предизвикаме обратен ефект?“ е следния: Вярвам, че всичко зависи от това как комуникираме темата с децата. Не просто поставени от нас ограничения, а личен пример, който те самите да изберат да следват.

Бъдете здрави!