Александрина ГеоргиеваСтоя пред лекарския кабинет и чакам. Общо около час и половина и дори беше весело, защото Белчето много обича да се закача с мен.
Колкото и да се старая, не мога да спра да поглеждам към момиченце, което няма 2 години, а през цялото това време беше пред телефона. Майка й няколко пъти се опита да го отнеме, но след отказа му да стои мирно му предлагаше пак устройството.
Стана ми мъчно. И за двете. За детето, защото знам колко пагубно е това време за него. За майката, защото вече знам, че екранните деца се гледат много много трудно.
Но не казах нищо, защото сметнах, че не е моя работа.
В края на този час и половина ме застрелва една мисъл. „Ами ако насочвайки вниманието на майката към проблема с екраните, спасиш бъдещето на детето? Няма ли да си заслужава твоята намеса, дори да не откликне дамата много добре?“
Поемам си дъх, закрачвам към края на зоната си на комфорт и казвам „Знаете ли, че екраните правят гледането на деца много много трудно?“. Тя ми отговори положително. Споменавам, че комуникирам с много родители, които виждат огромна положителна промяна в децата, когато им спрат екранното време, надявайки се да я замисля.
А тя ми отговаря: „Да, аз ги знам тези неща, аз съм психолог“.
Не осъждам никого. Просто ме пронизва болка. Силно. И не казвам нищо повече…