Александрина ГеоргиеваБезспорно периодът е труден. Голяма част от родителите работим от вкъщи, а децата си търсят своето внимание. Всички се питаме по няколко пъти на ден как да научим малките да си играят сами и възможно ли е изобщо това. Благодаря на Марина Титева, която се съгласи да ми гостува в блога, за да сподели своя професионален опит по темата. Надявам се да ти бъде полезно и насърчително.
Марина Титева е психолог и консултант в Академия за ранно детско развитие Бобче Топче – Стара Загора и Адлер Институт България. Завършила е бакалавърска степен по психология и е магистър консултант; формира се в школата по Индивидуална психология; психодрама асистент-терапевт. Работи терапевтично с деца с метода психодрама за деца. Има преминати квалификации по психомоторика и невро-моторно развитие. Съпруга и майка на две момчета на 1 и 5 години.
Може ли едно дете да бъде научено да играе само или това е някакъв мит?
Детето по принцип може да играе само, това е неговата природа, начинът му да съществува, да се изразява и развива. Самостоятелната игра започва още през първите месеци с разглеждането на пръстчетата на ръцете, с гукането. Понякога обаче родителите се чувстват длъжни да ангажират детето с организиране на игри през голяма част от времето, което може да доведе до усещане за неспособност на детето да играе само.
До колко зависи от характера на детето и до колко от подхода на родителя?
Това зависи и от възрастта на детето. Дете на около година задържа внимание в една дейност само няколко минути. Но ако родителите го възпитават в самостоятелност, може да смени повече дейности и да успее да играе само доста дълго време.
По отношение на характера – в него се съдържат както вродени, така и придобити и заучени черти. Лично аз вярвам, че социалният елемент е много силен, което в случая означава, че детето може да се научи да играе самостоятелно, стига родителят да го окуражи в този процес.
Родителските стилове са различни и възпитават определени ценности, а оттам и умения. Затова и играта на децата изглежда по различен начин в зависимост от подхода на възрастните.
Кога е подходящо да започнем да учим детето да играе само?
Както споменах, детето само по себе си обича да играе, включително само. Чувала съм много майки да казват “Играе си кротко, но просто ме е жал да го/я оставя сам/а”. Пътят към самостоятелната игра минава през обучение в самата самостоятелност – умението да се изчаква, да се отлага удоволствието, да се поема отговорност за себе си спрямо допустимите за възрастта норми. Например през първата година детето не бива да бъде оставяно нарочно да плаче продължително, особено при нужда от храна и сън. Около първата година в ситуации, в които вече е ясно за родителя, че недоволството на детето е свързано с желание, а не с базова нужда, може да започне процес по отлагане на желаното. След като детето проходи, започва активният възпитателен период, в който се запознава с правилата в семейството, с които е свързана и играта му.
Докато родителят върши нещо, детето обикновено се втурва към някаква дейност, която може да не е игра с играчки. Докато майката е в кухнята, децата обожават да играят с кутии за храна, черпаци и т.н. Така могат да прекарват време заедно докато всъщност всеки е зает със собствената си дейност. За мен ключът към така бленуваната от много родители самостоятелна игра е разбирането, че играта не е задължително игра с играчки, а всякаква инициирана от детето активност.
Каква трябва да е средата откъм играчки, организация на стаята, безопасност?
По този въпрос има много препоръки от различни популярни методики. Всички те са прекрасни сами по себе си. Но ако родителят не смята, че е безопасно детето да стои само в стаята си или пък се чувства длъжен да го занимава с нещо, то детето вероятно няма да започне да играе самостоятелно просто защото няма тази възможност.
Лично аз като последовател на Индивидуалната психология смятам, че е добре да се следват интересите на детето и да опитваме ние като родители да играем на неговите игри, да влезем в неговия свят вместо (почти) постоянно да наставляваме и обучаваме макар и през игри или пък да анимираме и забавляваме. Разбира се в целия този процес са здравословни ясните граници и правила на семейството.
А по отношение на безопасността – винаги съветвам родителите да не прекаляват с различните възможности за обезопасяване. Те създават ограничение и са форма на външен контрол към децата, но не възпитават вътрешно усещане за самоконтрол и лична отговорност, което е една добра дългосрочна цел.
Проблем ли е, ако детето няма собствена стая?
В началото не. Всяко новородено е най-добре да бъде в една стая с родителите си, за да усеща сигурност и да се задоволяват нуждите му възможно най-бързо по всяко време на денонощието.
Прохождането е един от етапите в детското развитие, в който детето с поведението си казва: Пораствам! Около първата година в психиката на детето се завършва много важен процес – то формира своето базисно доверие според теорията на Ериксон. Едно дете с добро ниво на доверие няма проблем да бъде отделено в детска стая дори да прояви известно недоволство. А спалнята все пак е място за двама. 🙂
Какви са стъпките, по които го правим?
Отново препоръките, които давам, следвайки принципите на Индивидуалната психология, са съобразени с личната история на всяко семейство. Това, което работи при един, не работи при друг.
В един случай с малко дете би могло да се започне с игра в детската стая, след това следобеден сън там, и постепенно да започне да спи и вечер там, знаейки, че може да потърси родителите си при необходимост. Едно дете на 4-5 години би се съгласило да си нарисува мебели или да си избере легло в магазина, да избере цвят за стените и просто да се пренесе там, когато стаята е готова. Най-важно е родителите да бъдат уверени в решението си – тогава детето изпитва тяхното спокойствие и приема стъпката като нещо нормално.
Има ли белези, за които трябва да внимаваме, които да ни покажат, че е време да отложим процеса?
Да, на първо място готовността на родителите. Колкото и теория и практика да се познава, личното решение и готовност са строго индивидуални. Един от най-опасните “подводни камъни” са двойните послания – когато се прави и казва едно, но в намеренията и поведението се усеща и вижда друго. Децата виждат погледа, позата на тялото, треперенето в гласа, колебанието. Няма как да повярват, че е безопасно да сменят стаята си, ако самият родител не го вярва.
Как да намерим баланса между времето за игра с детето и самостоятелна игра? По какво да разберем, че детето има вътрешна нужда да му обърнем внимание, а не е просто прищявка?
Всяко семейство има собствен ритъм на живот. След любовта и грижите, децата най-много имат нужда от яснота – режим, ритъм, правила, граници, ориентири. Затова всяко семейство на база на графика си е добре да определи време за различните дейности, включително за общите и индивидуалните занимания. Правя уточнението, че крайностите не са за предпочитане и ако детето е по-разстроено, не е нужно да спазваме графика до секундата – важно е да следваме интуицията си. Мисля, че много родители се затрудняват с това как да приготвят вечеря например, или как да изчистят. Опитът ми показва, че децата с радост се включват в тези дейности, стига да бъдат допуснати до тях като съвместно преживяване.
По втория въпрос – така наречените прищевки, са всъщност много често начин на общуване. Децата нямат инструмент да се изразят по друг начин, не могат да ни кажат: “Хей, чувствам се отхвърлен/ имах тежък ден, хайде да си поговорим”. Те привличат внимание, правят напук, упорстват. Зад всяко поведение стои емоция, а зад всяка емоция – потребност. Стигнем ли до нея – можем да откликнем. Откликването може да бъде да поиграем веднага или след 10 минути, може детето да има нужда да бъде обучено в нещо – например ако все иска да играе заедно с татко на конструктор може би не знае как да си построи дадено нещо. Именно това правим и в индивидуалните консултации с родители – търсим отговор на въпроса защо детето проявява дадено поведение и какво би могъл родителят да предприеме.
Какво може да се направи в случаите, в които родителите работят вкъщи, а децата все още са малки?
Смятам, че колкото по-малко е детето, толкова е по-трудно поради това, че все още не са самостоятелни за много неща. Допълнителна трудност е, че едно дете в яслена и градинска възраст не разбира какво всъщност означава възрстният да работи, особено у дома, където по принцип е мястото за вечеря, игри и съвместни дейности. Тук на помощ идват нещата, които споменахме по-горе – ясните правила и граници, колкото се може по-точен график, в който да е включено време за игра заедно, но и време за индивидуални дейности. Силно препоръчвам като работещо правилото за “тихо време” – време следобед (или когато имате нужда от такова), в което не е задължително да се спи, но всеки тихо се занимава с лични неща. Така родителят може и да си почине, ако има нужда, не е задължително да има работа.
Има някои вътрешни усещания и потребности, които често водят родителите до невъзможност да оставят децата си да се занимават сами. Необходимостта да контролират в различна степен какво правят децата им, къде играят и т.н. например ги държи постоянно ангажирани с децата дори те самите да нямат нужда от това.
Друго усещане може да бъде вината, че не обръщат достатъчно време на децата си и да търсят начини да ги забавляват, въпреки че дълбоко в себе си нямат тази сила и енергия. Ако родителите упеят да се освободят от тези усещания, децата ще имат възможност в много по-голяма степен да експериментират, ще имат здравословна свобода, в която да научат нови неща, да усвоят нови умения, което е много по-вероятно да доведе до по-голямо сътрудничество между децата и родителите.
Нека отбележим, че ситуацията, в която сме поставени всички през тази година е изключително стресираща и непозната. Няма и няма да има универсални решения, защото всяка професия изисква различна ангажираност. Необходимо е всеки родител – майка или баща, да си даде време да се напасне към новата обстановка и също да се обърне към себе си и да помисли за какво има сила и енергия, кои са личните лимити, на които е способен. Ако дейността ви позволява, включете децата в някаква част от нея. Ако имате баби – помолете за помощ. Осигурете възможност и време за излизане навън, за да се изразходи енергия, било то и на тераса или пред блока за 20 минути. Децата са изключително способни да се справят с нови ситуации, те не са натоварени със стереотипи като нас. Но е важно да знаем, че когато тонът, режимът, лимитите у дома ги задават възрастните с любов и разбиране, децата са спокойни и се напасват според тях.