„Научи се да яде без да гледа телевизора, научихме се да живеем изобщо без него…“

Продължавам да споделям тези истории, защото няма нищо по-насърчително и вдъхновяващо от преживяната промяна. Красимира Гълъбова, мама блогър тук и тук, разказва как всъщност се оказва възможно и дори приятно да изпълняваш домашните си задължения с малчуган „под ръка“.

„Когато Борис беше бебе веднъж, пуснах „Baby TV“, за да му видя реакцията и толкова много му харесаха всички песнички и цветни картинки, че детското се превърна в част от нашето ежедневие.

И аз, като много други майки ползвах телевизора и детското като извинение и оправдание, че трябва да свърша нещо, че трябва да го нахраня, да си почина за 5 минути, да изпуша една цигара, да изчистя, да сготвя или каквото там се сетите. Пък нали се сещате? Детето зяпа телевизора, а аз си действам задачите, без да съм възпрепятствана.

И така ден след ден навлизахме в „дълбокото“ привързване на детето към телефона или телевизора. Детето започна да става нервно и кисело, а в моментите, в които не работеше телевизора или не звучаха детски песнички, се изнервяше.

Ние виждахме, че нещата не отиват никак на добре. Винаги сме били наясно, че в някакъв момент той ще гледа детски, ще се интересува от игри и какво ли още не, но правилно ли е този момент да е, когато той е толкова малък (8 месеца)? Отговорът беше ясен. Не, не е! Категорично решихме, че ще прекратим цялото това „пристрастие“, което сами сме предизвикали.

Твърдо решена взех телефона (давах му да гледа от стария ми телефон), изключих го и го прибрах в един шкаф. Първия ден беше тежко и за двама ни. Той беше кисел, а аз се чудех с какво да го занимавам, за да си свърша работата. На втория ден вече всичко се нормализира и двамата видяхме, че може и без детско, може без да свирят детски песнички. Научих се, че мога да си свърша цялата домакинска работа и то докато пея песнички на Борис, а в същото време той се занимаваше с това да ми помага. Научи се да яде без да гледа телевизора, научихме се да живеем изобщо без него.  Щастливи сме, редим пъзели, играем на различни игри, говорим си и се наслаждаваме на прекараното време заедно.

Послепис: Преди няколко месеца Борис намери въпросния телефон и ме попита „Мамо на кой е този телефон?“. Сетих се за всичко написано по-горе и му отговорих: „Това е старият телефон на мама“. Толкова се зарадвах, че дори не си спомня за какво сме го ползвали.“

***

За още лични и вдъхновяващи истории цъкни тук.