Александрина ГеоргиеваМлада майка съм. Синът ми е едва на година и десет месеца. Едва ли някой ще си помисли, че мога да даря читателите с много мъдрост и опит относно гледането на деца и това със сигурност е така. И аз съм доста предпазлива, когато чувам съвети от хора, които нямат деца или са станали съвсем скоро родители.
Винаги съм харесвала общуването с по-възрастни. Всеки път научавам нещо ново и полезно. Почти винаги научавам нещо мъдро, което ме подтиква да променям начина си на живот. Затова като гледам с каква скорост синът ми расте, реших да направя проучване. За какво съжаляват най-много родителите на пораснали деца? Знаете ли какво се оказа? Почти всички отговорили на анкетата ми съжаляват, че НЕ са прекарвали достатъчно време с децата си. WOW!
Много са причините да поставя взаимоотношенията с децата като главен приоритет в живота ми. Голяма част от тях не мога да споделя тук. Живеем в трудно време. Да се изкарват пари не е лесна задача, а са толкова необходими. Малко са семействата, в които не се налага жената да работи. Това предполага много малко (или никакво) свободно време, което рядко е предназначено за децата. Просто физически е невъзможно понякога. Това ми е голям кошмар и все още търся начини да го избегна в семейството ни.
Но един определен момент от изминалата 2018 година ме накара да се замисля сериозно по този въпрос. Разхождах се в парка Заимов със сина ми и една добра приятелка. Познавам я отдавна. Родителите й са допуснали много грешки. С голямо закъснение, когато тя е вече самостоятелна, се опитват да изградят близост с нея. За съжаление нямат подход как да стане и всичките им опити удрят на камък. Отблъскват я повече, вместо да скъсяват дистанцията. Почти съм сигурна, че единствената причина изобщо да говори с тях, е финансовото подпомагане.
Та специалния момент дойде, когато телефона й звънна и тя начумерено ми показа кой звъни. Баща й. Започна едно пуфтене и мрънкане. В крайна сметка, след много колебание, отговори. Разговора беше доста принуден. От разстояние се виждаше, че няма какво да си кажат. През цялото време момичето правеше гримаси и жестове, които показваха колко досаден й е този разговор и как бърза да се отърве.
Въпросните взаимоотношения не са моя работа.
Само те си знаят как и защо са стигнали до тук. Но тази история ме накара за пореден път да се замисля какво искам от живота
“Когато остарееш, няма да си щастлив, ако не си изградил добри взаимоотношения с децата си.”
Джойс Майер
Самата аз не съм имала никога близки взаимоотношения с родителите си. Може би затова, когато вече съм родител, тази на пръв поглед обикновена случка ме жегна толкова силно и ме накара да осъзная колко важно е за мен да не повтарям тази им грешка.
Не искам един ден децата ми да разговарят с мен по този начин. Не искам да ме избягват и да разказват колко съм досадна, как не ме понасят и не искат да ме виждат. Не искам да се налага да ходят при терапевти, за да търсят лек за рани от детството, огорчение и болка. Имам много приятели, на които се налага да го правят.
Искам децата ми да знаят, че могат да ми споделят. Искам спокойно да могат да ми разказват, знаейки, че ще бъдат изслушани и разбрани. Искам да обичат да говорят с мен за малките и големите неща в живота им. Искам да ми имат доверие. Искам да гледат на мен като на добър пример за подражание, а не като на личност, от която се срамуват. И мечтая да копнеят за същото с техните деца.
Това не означава, че ще им угаждам и ще ги глезя, че няма да ги поучавам или наставлявам. Не означава, че ще им позволявам да се държат неприлично или без уважение към другите. Означава, че съм си поставила за цел да се уча от успешни родители как се възпитава с мъдрост, себеконтрол, търпение и любов. А този тип хора обичат да споделят опита си, когато някой ги попита 🙂
Отделете малко време и помислете над тези въпроси
Наистина ли е толкова важно да прекарваме време с децата си?
Наистина ли е толкова важно да се грижим за взаимоотношенията ни с тях? Да се учим от по-опитните от нас?
Необходимо ли е да казваме “Извинявай”, въпреки че ние сме родителите? Нали нас трябва да уважават и почитат?
Наистина ли всяка една прегръдка е важна? Ами думите “Обичам те”?
Да, наистина тези неща са толкова важни. Защото ако не обърнем внимание сега, много бързо ще дойде времето, в което ще осъзнаем с болка, че сме закъснели…
Като се има предвид, че децата следват модели и че живеят с нагласата „Щом мама /татко го правят, значи е правилно“, всичко което родителите правят с децата си, се връща като бумеранг. Когато преди 27 години родих сина си, свекърва ми ми даде книгата на Лоранс Перну „Аз възпитавам детето“. Свекърва ми беше много мъдра жена – знаеше как да не натрапва своето мнение, как да не дава непоискани съвети, но не затова съм я уважавала, а заради това, че беше майката която моята майка не беше. За моята майка приоритет беше да подреди дома, да изчисти, да измие прозорците и изобщо чистотата у дома и когато отидох в дома на съпруга ми относителния безпорядък и прашлясалите мебели леко ме отблъснаха. Често обаче се случваше, преди да се омъжва и аз като тийнейджърка да искам да споделям своите „радини вълнения“ с майка ми, но всеки път получавах отговор „Чакай малко само да избърша праха“ или „Ей сега, като изчистя прозореца“, а докато тя свърши, моето желание за споделяне вече се изпаряваше. В мига, в който усетих живота в утробата си реших, че аз няма да бъда майка като моята майка и връщайки се към книгата на Лоранс Перну, ще споделя защо я споменавам и защо 27 години пазя тази книга, за да я дам на моите деца. В тази книга има едно изречение, което като прочетох, в началото не разбрах и просто игнорирах, но с годините разбрах мъдростта му, а именно – „Процесът на възпитание е двустранен и ако искате да бъдете добри родители, трябва да знаете, че докато родителите си мислят, че възпитават децата, всъщност децата възпитават родителите си. „.
Своя опит с моите деца не бих споделила, ако не съм попитана за конкретна ситуация, защото всяко дете, всяко семейство е конкретна ситуация и въпрос на конкретно решение. Само ще кажа, че днес съм майка на три деца – син на 27 години и дъщери – близначки на 20. И трите ми деца днес не са у дома – синът ми работи на речните кораби и преди няколко дни ме запозна с жената, с която е решил да сподели живота си и която е от Белгия. Едната ми дъщеря учи културен туризъм във Велико Търново и работи в София, докато живее там с приятеля си вече от две години, а другата ми дъщеря учи скулптура също във Велико Търново и все още през ваканциите се прибира у дома, но едната от причините за това е приятеля й – португалски гражданин, който учи във Висшето Военно – морско училище. Разбира се, от време на време им звъня да ги чуя или си пишем, но по – често оставям те да ме търсят и повярвайте ми, често се случва да водим конферентни разговори, защото всеки от тях решава да ме чуе точно той и точно сега и това се случва всеки ден.
Благодаря за споделеното! Съжалявам, че не сте изпитала любовта на майка Ви по начина, по който всяко дете се нуждае! Но се радвам, че това Ви е повлияло в положителна посока и Ви е помогнало да вземете по-доброто решение за това каква майка да бъдете!