Лятото нещо се изгуби личното ми време с Яни и отдавна усещах необходимост от такова. Така че една неделна сутрин, когато Вики можеше да остане с Белчето, го събудих по тъмно и двамата се качихме на Витоша, за да прекараме няколко часа заедно 🙂
Паркирах до хижа Алеко преди 7ч и тръгнахме бавно и славно към Черни връх 🙂 Искрено се надявах да успеем да се качим до горе, но някак си и не бях сигурна дали малкият е узрял за това (4г4м).
За мен е важно да го уча как да се справя в различни ситуации, вместо да му поставям твърде тясни граници. Затова и в планината често му напомням правилата за безопасност.
Маркировката например. #funfact за мен е, че не веднъж съм се губила сред природата. Истински губила. Без GPS, без карта и компас, с оскъдна храна. Затова намирам навика да се оглеждаш за маркировката за наистина полезен.
Минахме през стената. Това е терен, който изисква маркировката да е на често, и търсенето й се оказа всъщност забавно.
Стената се оказа доста труден маршрут за Яни, затова се движихме бавно, с повече почивки за наслада на разходката 🙂
Човек научава най-много чрез преживявания, които са му приятни 🙂 Затова и реших да не давам зор за темпото, въпреки че на моменти ми беше много трудно да спираме постоянно. През цялото време си напомнях, че сме тук, за да прекараме хубаво време заедно, а не да гоним постижения (:
Това беше първият преход на Яни с щеки. Интересът му към тях вдъхновиха няколко игри.
В началото например се забавляваше да оставя следи с неговата. А малко по-късно играхме на “follow the line”, в която един начертава линия, по който другият да мине.
В моментите, в които много му доскучаваше (защото, да, имаше и такива), му разказвах истории. А аз ги имам много 🙂
Аз: “Веднъж, когато се изгубих в гората заради една мъгла…”
Той: “Тогава, когато си видяла ангели ли?”
Аз: “Ъъ, не, друг път”.
Мда, май съм се губила повечко, стана ми смешно дори 🙂 🙂 🙂
Още в началото забелязахме колко по-ниско от нас остава върхът, който качихме преди две седмици – Камен дел 🙂
Няколко пъти му обърнах внимание като мислех, че ще се впечатли, че сега отиваме доста по-нависоко. А той ми направи забележка, че му повтарям едно и също 😁 Дори започна да се шегува с мен: “Мамо, виждаш ли онзи връх ей там…”
Виж също: Изкачване на връх Камен дел с две малки деца
Стената се качва обикновено за около 30 минути 🙂 Ние го направихме за 2 часа 🙂 Но пък беше приятно, изграждащо, сплотяващо 🙂 Преди години мечтаех за това. Сега го имам. От какво да се оплаквам?
Дойде един момент, в който се наложи да приема факта, че е много вероятно да не се качим до върха. Беше ми трудно, признавам. Но стиснах зъби, поех дълбоко дъх и го направих. Все пак не сме тук за постижения.
Горе-долу по това време срещнахме едно 5 годишно момченце. Оказа се, че миналата година, когато е било на възрастта на Яни, се е опитало да се качи до Черни връх, но се е отказало. Не знам дали заради това или поради мисълта за горещ шоколад горе го мобилизира, но се случи. Продължихме напред.
Измислихме и игра, в която Яни е моят „помощник“ или “инструктор”, който ми казва къде да стъпя, за да не падна 🙂 Приятна игра с много шеги от негова страна 🙂
Друга комична история преди години се случи точно тук. Видях младо момче, което се опитваше да убеди приятелката си, че не е страшно да слезе по тези камънаци. Аз, разбира се, тогава не бях смирена като сега и минах с гордо вирнат нос нагоре.
Мда, добре предполагате. Пребих се. Но ме беше срам да пъшкам пред толкова хора, изправих се, дори не се изтупах и продължих напред 🙂
Виж също: Защо искам децата ми да прекарват много време сред природата?
След няколко крачки се обърнах назад, за да видя, че хич не съм направила услуга на момчето. Девойката се беше до такава степен уплашила, че се наложи той да я носи на ръце.
Тук играем на „косачка“ и „събирачка“. Аз „кося“ тревата с едната щека, а Яни я събира с другата, за да не се подхлъзнат хората 🙂
Най-успешните игри са продиктувани от интересите на децата 🙂 🙂 🙂 Съгласни ли сте?
И да, въпреки всичко стигнахме върха 🙂 Почти не мога да го повярвам. Знам, че не е кой знае какво събитие, погледнато отстрани. Но за мен е истинско удоволствие да наблюдавам как този младеж се справя с предизвикателствата пред себе си.
Винаги е ценно да погледнеш нещата от друга перспектива.
Признавам си, че днес беше ден, в който трябваше да се уча на търпение.
Страва показва, че сме се движили общо 3ч19м в двете посоки, а ни отне реално 8 часа 🙂
Благодарна съм и ще запомня този ден като един от най-специалните ни до сега с този малък офлайн герой.
А тези красиви крачета се вмъкнаха в леглото преди да забележа 🙂 Здраве да е 🙂 Нали по това се разбираше, че денят е бил щастлив?
***
Ако те интересуват теми като родителство, игрите и здравословно и осъзнато използване на технологиите, не пропускай да последваш Offline Kids в Instagram и Facebook.